СМЪРТТА НА ЧАСОВНИКА

[center]Часовникът ми се изкашля и замря.
Тиктакащото дишане заглъхна.
Стрелките сочеха към същността
при мен, която исках да се вмъкне.

О, паника! Нима съм вече сам?
А грешността ми, кой ще отброява?
То - времето - е най-жесток капан,
щом моята душевност не познава.

Часовнико, поне ми прозвъни!
Мигът ли те захапа с остри зъби?
Та твоите танцуващи стрелки
ръждясват като моето пребъдване...

Мълчиш, завит със бяла тишина.
Прегръщат ме единствено стените.
Затвори се едничката врата -
очаквам ли я, тебе да разпитвам.